Много Ви е интересна статията, доцент Денев. Отделно ли Ви плащат за нея?
бюлетин "Българите на Балканите и по света", № 11
Големият френски историк от ХІХ в. Жул Мишле (1798–1874) винаги започвал своите лекции пред студентите от Сорбоната с думите: „Господа, Англия е остров!“ Той е правел това, за да втълпи на своите по-млади колеги една важна, макар и натрапваща се, истина.
Вероятно днес българските историци, обръщайки се към общественото мнение (по какъвто и да е повод) би трябвало да повтарят: „Господа, историята е наука!“.
Тя има свои изследователски закони, свои правила и други научни постулати. Професионалистите ги знаят.
Да отнемеш от един историк възможността да се взре в миналото е все едно като да лишиш обущаря от иглата и конеца, под предлог че изработените от него обувки са теснички и убиват купувача. Прочее, в тоталитарните общества (от дълбока древност, та до днес) на много историци е била забранявано да упражняват професията си. На едни са горили ръкописите, други заедно с ръкописите си са изгорели по лагери и затвори… Но, както казваше един мой мъдър университетски даскал: дори когато листовете с написаното изгорят… остава следа – прахът от тяхното съществуване.
Миналата седмица, за съжаление с известно закъснение, прочетох статията на Ивайло Дичев „Вземете Македония от историците“ и се запитах: „В кой век и на кой край на света живеем? Полезна или вредна е историята? И не на последно място: къде да изпратим историците?“.
Сталин е знаел къде – и „успешно“ се е отърва от тях – примерите са много!
Нека ми бъде позволено едно защитно слово, което е предизвикано от въпросната статия. Отговорът се налага и поради факта, че тя не е изолирана. Мнението, че историческата наука трябва да се откаже да се занимава с Македония за сметка на политиците, намира поддръжници преди всичко извън професионалната историческа общност. Сякаш общата ни история с Македония е някаква отделна от науката сфера, която ние, професионалните изследователи, не трябва да докосваме. Поради тази причина и отговорът ми ще звучи директно, а не така витиевато социологично и антропологическо.
„Романтика около Договора с Македония“ няма. Има една тъжна и кървава история, която започва със злополучно завършилото Освобождение на България и определянето на нейния статут като държава през 1878 г. Оттогава до наши дни българският народ е петимен за освобождението на тази земя. И то не за притежание на каменистите македонски чукари, а за освобождение на роба българин. Последваха десетилетия, в които се даваха жертви и курбан за тази свобода станаха хиляди българи от всички краища на нашите земи.
По-нататък се пояснява, че цар Самуил преместил своето царство на запад „и се озовава на територията на сегашната република Македония…“
Тук – продължава авторът – просто има две типа национална идентификация, историческа и териториална.“ Това е non-sens. За сведение. Самуил нищо не е изместил на запад. Българската държава владеела Балканския югозапад още от средата на ІХ в., а пък още преди това Куберовите българи и славяните са се заселили там и кой знае защо не са се обявили за македонци. Цар Самуил само е установил своята столица в Охрид, а неговото Българско царство е обхващало земите и на северозапад, чак до крепостта Белград, която е днешна столица на Сърбия (Ах, аз жалкият националист си позволих да кажа тази истина!). Последната българска крепост, която е завладяна от ромейската войска на Василий ІІ Българоубиец е Срем (дн. Сремска Митровица, на запад от Белград). Бедният Самуил! Той не е знаел, че в неговата земя след хиляда години ще има друга държава (по-точно държави).
Що се отнася до замяната на глаголицата с кирилицата. Тъкмо в Охрид глаголицата се запазва по-продължително време. Причините за това обаче не са национални.
Неправилно е непрекъснатото повтаряне „днешна Македония”.
Вероятно се иска да се каже „днешна Република Македония”, защото територията на географската област Македония, като понятие от Античността, днес лежи в земите на пет държави.
Странно е твърдението, че „когато ѝ изнася, България изоставя историческата легитимация и се представя за наследник на автохтонните траки”. Впрочем не е странно, то просто не е вярно. Дори когато Людмила Живкова показваше тракийските съкровища, никой не е твърдял, че ние сме техни преки потомци. И сега археолозите показват тракийските богатства, открити в нашите земи, но никой не се изкарва пряк наследник на тази култура. Така или иначе нещо е останало в генетичния ни фонд, но то никога не е било водещо, както за историците, така и за българската национална позиция.
По-нататък се обръща внимание, че връзката между държавата на Александър Велики и днешните македонци се дължи само на името и се задава въпросът: „Но не правим ли ние същото, когато хвърляме мост от държавата на Кубрат към тази от Търновската конституция?”
Не, не е същото, защото ние сме потомци на Кубратовата държава и Кубратовия род. Държавата е била онзи фактор, който е сплотил и формирал народа ни. И това се е случило не само с българския народ, но и с почти всички народи, възникнали в ранносредновековна Европа. Един средновековен автор казва: Regnumestnatioetpatria (Царството е народ и отечество). Такава е ролята на българската средновековна държава за българите. След преминаването на Аспаруховите българи на юг от Дунав, древните български летописи отбелязват: „същото е и досега”. След унищожаването на ранносредновековното Българско царство от Византия, българите водят борба за възстановяването на същото това царство. След падането под турско робство има опити за възобновяването пак на това царство и същата негова църква. Защо мислите в Търново бе приета тази Конституция, именно защото нашите прадеди се смятаха за потомци на онази държава и народ, които в края на ХІV в. попаднаха под чужда власт. Днешната наша държава като обществено-политически организъм е стъпила върху тази повече от 13-вековна история, независимо дали това се харесва на някого.
Някои на 9 септември 1944 г. започнаха да изграждат някаква нова държава, някаква нова България. Това, миналото, то не е важно... Сега някои искат да ни кажат, че започва нещо още по-ново... от някакви нови българи, които се шматкат из Индия и на връщане прегръщат митничарите по европейските летища. Това са техните сиромахомилски представи. Истината е далеч по-друга. Разходете се из България, поговорете с нашите селяни, с нашите граждани, с хората извън институциите, с хората, които не пишат проекти, не ходят даром до Брюксел…
Върхът на незнанието в областта на етнологията е съждението, че „националната идентичност си е такава – бриколаж от подръчни елементи, сглобени в конкретни исторически елементи”. Какво, за някое африканско племе ли ни вземат? Нима си мислят, че никой от нас не знае какъв е? Защо си мислите, че се гордеем (при това напразно) само от Джон Атанасов? Или може би ние го крадем от американската история. Да го сравняват с идиотския превод на Вапцаров в Македония е направо цинично.
Както се вижда, потомците на Джон Атанасов идват в България, за да видят родината на своя велик дядо и смятат, че в това няма нищо лошо. И никой българин не претендира на компютрите по целия свят да пише: Made in Bulgaria. Ако на великия български поет Вапцаров някой е забранявал да пише на „македонски език”, то в последните си часове той е могъл да забрави страха си, но не го направил. Той не е автор на пошлото словоблудство в днешния му „македонски“ превод на Благой Христов, пардон Блаже Ристевски.
Има нещо недовършено в заглавието на статията „Вземете Македония от историците“. Вероятно авторът е искал да каже „Вземете Македония от българските историци“, защото с написаното в нея биха се съгласили много скопски, сръбски, а напоследък и някои руски (по държавна заповед) историци.
И още: вземете я от историците и я дайте на… На кого? На политиците, или пък на социолози и антрополози, които може би по големината на черепите ще познаят колко сме различни българите от „македонците“. Или как подир десет века българи, на таз земя започват да се раждат македонци. Знаете ли как се появява този феномен? Повечето историци (включително и много чужди) знаем как е станало това. Но недейте ни призовавайте да се примирим, да преглътнем изгубените територии, а заедно с тях и историята си. Не, това няма как да стане. Дори ние сега да замълчим, след нас ще има и други историци (макар и зле платени не сме на изчезване). Не се опитвайте да ни направите динозаври в Джурасик парк. Този опит показва, че нашите критици не са наясно не само с историята, но и с генетиката.
Завършвам с това, с което започнах. Историята е наука и, между другото, тя изисква много четене на исторически извори и научни изследвания, а не на исторически романи и други художествени творби. Историческите доказателства са там. Останалото е пустословие.
Редколегията на „Българите на Балканите и по света” е готова да предостави и други мнения по повдигнатия въпрос.
🔗 http://www.mni.bg/2018/11/vredna-li-e-istoriata.html
