Конституция на българското царство.
(Приета на 16 априлий 1879 година и измѣнена на 15 май 1893 и 11 юлий 1911 год.)———————
Глава I.
За територията на царството.
1. Намаляване или уголѣмяване територията на българското царство не може да стане безъ съгласието на великото народно събрание.
2. Изправление границитѣ, ако не става въ мѣста населени, може да бѫде разрѣшено и отъ обикновеното народно събрание (чл. 85, т. I).
3. Територията административно се дѣли на окрѫжия, околии и общини.
Особенъ законъ ще се изработи за наредбата на това административно дѣление върху начала за самоуправление на общинитѣ.
Глава II.
Каква е царската власть и какви сѫ нейнитѣ прѣдѣли.
4. Българското царство е монархия наслѣдствена и конституционна, съ народно прѣдставителство.
5. Царьтъ е върховенъ прѣдставитель и глава на държавата.
6. (Измѣненъ на 11 юлий 1911 г. *1) Българскиятъ царь носи титлата Негово Величество Царь на Българитѣ, а прѣстолонаслѣдникътъ – титлата Царско Височество.
7. Безъ съгласието на великото народно събрание, българскиятъ царь не може да бѫде сѫщеврѣменно управитель на друга нѣкоя държава.
8. Лицето на царя е свещено и неприкосновено.
9. Законодателната власть принадлежи на царя и на народното прѣдставителство.
10. Царьтъ утвърждава и обнародва приетитѣ отъ народното събрание закони.
11. Царьтъ е върховенъ началникъ на всички военни сили въ царството, както въ мирно, така и въ военно врѣме. Онъ раздава военнитѣ чинове по закона. Който постѫпя въ военна служба, дава клетва, че ще да е вѣренъ царю.
12. Изпълнителната власть принадлежи царю; вситѣ органи на тая власть дѣйствуватъ отъ негово име и подъ неговъ върховенъ надзоръ.
13. Сѫдебната власть въ всичката нейна ширина принадлежи на сѫдебнитѣ мѣста и лица, които дѣйствуватъ отъ името на царя. Отношенията на царя къмъ тия мѣста и лица се опрѣдѣляватъ чрѣзъ особни наредби.
14. Царьтъ има право да смекчава или да отмѣнява наказанията спроти начина, който е опрѣдѣленъ въ правилата на криминалното сѫдопроизводство.
15. Царьтъ има право за помилване въ криминалнитѣ дѣла. А правото за амнистия принадлежи на царя, заедно съ народното събрание.
16. Изложенитѣ въ чл. чл. 14 и 15 правдини на царя не се простиратъ и на присѫдитѣ, по които сѫ осѫдени министри за нѣкакво нарушение конституцията.
17. (Измѣненъ на 11 юлий 1911 г. *2) Царьтъ е прѣдставитель на държавата въ всичкитѣ ѝ сношения съ другитѣ държави. Отъ негово име правителството прѣговаря и сключва съ другитѣ държави всички договори, които се утвърждаватъ отъ царя. Тия договори се съобщаватъ отъ министритѣ на народното събрание, щомъ като интереситѣ и сигурностьта на страната допущатъ това (чл. 92 отъ конституцията).
Обаче, договоритѣ за миръ, търговскитѣ, както и всички договори, които налагатъ разходи на държавата, или съдържатъ измѣнения на сѫществующитѣ закони, или засѣгатъ публичнитѣ или гражданскитѣ права на българскитѣ поданици, ставатъ окончателно само слѣдъ приемането имъ отъ народното събрание.
Въ никой случай тайнитѣ постановления на единъ договоръ не могатъ да унищожаватъ явнитѣ му постановления.
18. Наредбитѣ и разпорежданията, които излизатъ отъ царя, иматъ сила въ такъвъ случай, когато тѣ сѫ подписани отъ надлежнитѣ министри, които приематъ на себе всичката за нихъ отговорность.
Глава III.
За мѣстопрѣбиванието на царя.
19. (Измѣненъ на 11 юлий 1911 г. *3) Царьтъ е длъженъ да се намира въ царството. Ако на врѣме излазя отъ него, той си назначава за намѣстникъ министерския съвѣтъ. Правата и длъжноститѣ на намѣстничеството ще се опрѣдѣлятъ съ особенъ законъ. За излизането си и за назначаването намѣстникъ царьтъ съобщава на министерския съвѣтъ, който оповѣстява за това чрѣзъ „Държавенъ Вѣстникъ“.
20. Наслѣдникътъ на прѣстола такожде трѣбва да живѣе въ царството и може да излиза изъ него само съ съгласието на царя.
Глава IV.
За герба на царството, за печата и за народното знаме.
21. Българскиятъ държавенъ гербъ е златенъ коронованъ левъ на тъмночервено поле. Надъ полето царска корона.
22. На държавния печатъ се изображава гербътъ на царството.
23. Българското народно знаме е трицвѣтно и състои отъ бѣлъ, зеленъ и червенъ цвѣтове, поставени хоризонтално.
Глава V.
За начина, по който ще става прѣстолонаслѣдието.
24. (Измѣненъ на 11 юлий 1911 г. *4) Царското достойнство е наслѣдствено въ мѫжката низходяща права линия, по реда на първородство на Негово Величество Царьтъ на Българитѣ Фердинандъ I Саксъ–Кобургъ–Готски. За прѣстолонаслѣдието ще се издаде особенъ законъ.
Глава VI.
За пълнолѣтието на царя, регентството и за настойничеството.
25. Царствующиятъ царь и наслѣдникътъ на прѣстола се считатъ пълновръстни на 18-та си година.
26. Ако царьтъ встѫпи на прѣстола прѣди да е достигналъ тая възрасть, то до пълнолѣтието му се отрежда регенство и настойничество.
27. Регентството състои отъ троица регенти, които се избиратъ отъ великото народно събрание.
28. Царствующиятъ царь може още при живѣ да назначи трима регенти, ако наслѣдника на прѣстола е непълновръстенъ, но за това се иска съгласието и утвърждението на великото народно събрание.
29. Членоветѣ на регентството могатъ да бѫдатъ министри, прѣдседательтъ и членоветѣ на върховното сѫдилище, или пъкъ лица, които сѫ занемали безукорно тия длъжности.
30. Членоветѣ на регентството, при встѫпването си въ тая длъжность, даватъ въ великото народно събрание клетва, че ще бѫдатъ вѣрни на царя и на конституцията. Слѣдъ това, чрѣзъ прокламация къмъ народа, тѣ обявяватъ, че начеватъ да управляватъ царството въ прѣдѣлитѣ на царската власть и отъ името на царя.
31. Царьтъ отъ какъ достигне пълнолѣтие и даде клетва, встѫпя въ управление на царството, и за това извѣстява на народа чрѣзъ прокламация.
32. Възпитанието на непълновръстния царь и управлението на имота му се порѫчва на овдовѣлата царица и на настойници, назначени отъ съвѣта на министритѣ, по съгласие съ царицата.
33. Членоветѣ на регентството не могатъ да бѫдатъ и настойници на непълновръстния царь.
Глава VII.
За встѫпването на прѣстола и за клетвата.
34. Слѣдъ смъртьта на царя, наслѣдникътъ му встѫпва на прѣстола и незабавно се разпорежда за да се свика великото народно събрание, прѣдъ което той дава слѣдующата клетва:
„Кълна се во име всемогущаго Бога, че свето и ненарушимо ще пазя конституцията и законитѣ на царството и че въ всичкитѣ си разпореждания ще
имамъ прѣдъ очи само ползата и доброто на царството. Богъ да ми е на помощь“.
Глава VIII.
За обдържане на царя и на царския домъ.
35. (Измѣненъ на 11 юлий 1911 г. *5) Народното събрание съ особенъ законъ опрѣдѣлява на царя и на неговия дворъ цивилна листа.
36. Народното събрание опрѣдѣлява обдържането на наслѣдника на прѣстола, отъ какъ той достигне пълнолѣтието си.
Глава IX.
За вѣрата.
37. Господствующата въ българското царство вѣра е православно-християнската отъ източно изповѣдание.
38. (Измѣненъ на 11 юлий 1911 г. *6) Българскиятъ царь неможе да изповѣдва никаква друга вѣра, освѣнъ източно-православната. Изключение се прави само за нинѣцарствующия царь.
39. Българското царство отъ църковна страна, като съставлява една нераздѣлна часть отъ българската църковна область, подчинява се на Св. Синодъ — върховната духовна власть на българската църква, дѣто и да се намира тая власть. Чрѣзъ послѣднята царството съхранява единението си съ вселенската възточна църква въ всичко, що се отнася до догмитѣ на вѣрата.
40. Християнитѣ отъ неправославно изповѣдание и друговѣрцитѣ, било природни поданици на българското царство, било приети въ поданство, а така сѫщо и чужденци, които постоянно или само врѣменно живѣятъ въ България, ползуватъ се съ свобода на вѣроизповѣданието си, стига изпълнението на тѣхнитѣ обряди да не нарушава сѫществующитѣ закони.
41. Поради религиозни убѣждения никой не може да отбѣгнува отъ изпълнението на дѣйствующитѣ и задължителни за всѣкиго закони.
42. Църковнитѣ работи на християни отъ неправославно изповѣдание и на друговѣрци управляватъ се отъ тѣхнитѣ духовни власти, но подъ върховния надзоръ на надлежния министръ, споредъ законитѣ, които ще се издадатъ за тоя прѣдметъ.
Глава X.
За законитѣ.
43. Българското царство се управлява точно споредъ законитѣ, които се издаватъ и обнародватъ по начина, който е показанъ въ конституцията.
44. Ни единъ законъ не може да се издаде, допълни, измѣни и отмѣни, доклѣ той по-напрѣдъ не се обсѫди и приеме отъ народното събрание, което има право така сѫщо и да тълкува неговия истински смисъль.
45. Приетия отъ народното събрание законъ се прѣдставя на царя за утвърждение.
46. Слѣдъ като се утвърди отъ царя, законътъ въ пълния си текстъ трѣбва да се обнародва. При обнародване на закона трѣбва да се каже, че той е приетъ отъ народното събрание. Никой законъ нѣма сила и дѣйствие, доклѣ той не се обнародва.
47. Ако би държавата да се заплашва отъ нѣкоя външна или вѫтрѣшна опасность, а народното събрание не би могло да се свика, то само въ такъвъ случай, царьтъ, по прѣдставление на министерския съвѣтъ и подъ обща отговорность на министритѣ, може да издава наредби и да прави разпореждания, които иматъ задължителна сила като законъ. Такива извънредни наредби и разпореждания се прѣдставятъ за одобрение на първото, свикано слѣдъ това, народно събрание.
48. Показанитѣ въ по-горния (47) членъ разпореждания въ никой случай не могатъ да се отнасятъ до нареждане данъци и държавни берии, които всѣкога ставатъ съ съгласието на народното събрание.
49. Само народното събрание има право да рѣшава, опазени ли сѫ всичкитѣ, показани въ тая конституция, условия, при издаването на нѣкой законъ.
50. Разпорежданията, за да се въведе единъ законъ въ дѣйствие и да се взематъ потрѣбнитѣ за това мѣрки, зависятъ отъ изпълнителната власть.
Глава XI.
За държавнитѣ имоти.
51. Държавнитѣ имоти принадлежать на българското царство и съ тѣхъ не могатъ да се ползуватъ нито царьтъ, нито неговитѣ роднини.
52. Начинътъ, по който ще се отстѫпватъ и залагатъ самитѣ имоти, а така сѫщо и разпореждането съ приходитѣ имъ, ще се опрѣдѣлятъ съ законъ.
53. Държавнитѣ имоти се управляватъ отъ надлежниятъ министръ.
Глава XII.
За гражданитѣ на българското царство.
Дѣлъ I.
Общи правила.
54. Всички родени въ България, които не сѫ приели друго поданство, сѫщо и ония, които сѫ родени другадѣ, отъ родители български поданици, броятъ се поданици на българското царство.
55. (Измъненъ на 11 юлий 1911 г. *7) Чужденци могатъ да приематъ българско поданство, споредъ наредбитѣ на особенъ законъ, който ще се издаде.
56. Всѣкой поданикъ на царството може да се отрѣче отъ поданството, слѣдъ като си отслужи по-напрѣдъ военната служба и като изпълни другитѣ си длъжности спрѣмо държавата, по особенъ законъ, който ще се изработи.
57. Всичкитѣ български поданици сѫ равни прѣдъ закона. Раздѣление на съсловия въ България не се допуща.
58. (Измѣненъ на 15 май 1893 г. *8) Титли за благородство и други отличия не могатъ да сѫществуватъ въ българското царство.
59. (Измѣненъ на 15 май 1893 г. *9) Царьтъ има право да раздава ордени. Учрѣждението на орденитѣ става съ особенъ законъ.
60. Съ политически правдини се ползуватъ само гражданитѣ на българското царство, а съ граждански правдини спроти законитѣ, се ползуватъ всички живущи въ царството.
61. Никой въ българското царство не може нито да купува, нито да продава человѣчески сѫщества.
Всѣкой робъ, отъ какъвто полъ, вѣра и народность да бѫде, свободенъ става, щомъ стѫпи на българска територия.
62. Законитѣ за благоустройството и полицейскитѣ закони еднакво сѫ задължителни за всички лица, които живѣятъ въ царството.
63. Всички недвижими имоти, които се намѣрватъ въ царството, макаръ би че принадлежали и на чужденци, се намиратъ подъ дѣйствието на българскитѣ закони.
64. Въ всички други случаи, положението на чуждитѣ поданици се опрѣдѣлява отъ особни за това закони.
Дѣлъ II.
За държавната и обществена служба.
65. Само български поданици могатъ да заематъ длъжности по държавна, обществена и военна служба.
66. И чужди поданици могатъ да се приематъ на служба, но за това всѣкой пѫть се изисква разрѣшението на народното събрание.
Дѣлъ III.
За правото ча собственостьта.
67. Правата на собственостьта сѫ неприкосновени.
68. Принудително отстѫпване имотъ може да стане само заради държавна и обществена полза, и то съ справедлива и прѣдварителна заплата. Начинътъ, по който може да става такова отстѫпване, има да се опрѣдѣли по особенъ законъ.
Дѣлъ IV.
За даждията и държавнитѣ берии.
69. Всѣкой поданикъ на българското царство, безъ изключение, длъженъ е да плаща опрѣдѣленитѣ по закона даждия и държавни берии и да носи тегобитѣ.
70. Царьтъ и наслѣдникътъ на прѣстола се освобождаватъ отъ всѣкакви даждия, държавни берии и тегоби.
Дѣлъ V.
За военната служба.
71. Всѣкой български поданикъ е длъженъ да служи въ военна служба, по наредений за това законъ.
72. (Измѣненъ на 11 юлий 1911 г. *10) Единъ особенъ законъ ще опрѣдѣли кои криминални работи, извършени отъ военни лица на дѣйствителна служба, се сѫдятъ отъ военни сѫдилища и кои — отъ общитѣ сѫдилища.
Дѣлъ VI.
За личната неприкосновеность, за неприкосновеностьта на жилищата и кореспонденцията.
73. Никой не може да бѫде наказанъ безъ присѫда отъ надлежния сѫдъ, която е вече добила законна сила.
(Нова алинея отъ 11 юлий 1911 г.) Не могатъ да се създаватъ изключителни сѫдилища или слѣдствени комисии подъ никакъвъ прѣдлогъ и подъ какво и да е наименование.
Въ военно врѣме, или когато при належаща опасность, произходяща отъ външно нахлуване или въорѫжено възстание, страната или часть отъ нея се обяви въ военно положение, дѣйствуватъ прѣдвиденитѣ въ закона военно–полеви сѫдилища.
Военното положение се обявява съ законъ, ако народното събрание заседава, или съ указъ, подъ обща отговорность на министритѣ, ако не заседава.
Въ послѣдния случай народното събрание се свиква въ петь дни за потвърждение на издадения указъ.
74. Затвори и прѣтърсвания по кѫщята могатъ да ставатъ само споредъ правилата, които сѫ изложени въ законитѣ.
75. Никому не може да се наложи наказание, което не е установено отъ законитѣ.
Мѫчения при какво да е обвинение, сѫщо и конфискуване на имотъ, се запрѣщаватъ.
76. (Отмѣненъ на 11 юлий 1911 г. *11)
77. Частни писма и частни телеграфически депеши съставляватъ тайна и се броятъ неприкосновени.
Отговорностьта на длъжностнитѣ лица за нарушение тайната на писма и депеши ще се опрѣдѣли по особенъ законъ.
Дѣлъ VII.
За народното учение.
78. Първоначалното учение е безплатно и задължително за вситѣ поданици на българското царство.
Дѣлъ VIII.
За свободата на печата.
79. Печатътъ е свободенъ. Никаква цензура не се допуща, сѫщо и никакъвъ залогъ не се иска отъ писателитѣ, издателитѣ и печатаритѣ.
Когато писательть е познатъ и живѣе въ царството, издательтъ, печатарьтъ и раздавачьтъ нѣма да се прѣслѣдватъ.
80. Свещеното писание, богослужебнитѣ книги и съчинения отъ догматическо съдържание, опрѣдѣлени за употрѣбление въ православнитѣ църкви, тъй сѫщо и учебницитѣ по законъ Божий, назначени за употрѣбление въ училищата на православнитѣ, подлежатъ на прѣдварително одобрение отъ Св. Синодъ.
81. Прѣстѫпления по дѣлата на печата се сѫдятъ, по закона, въ общитѣ сѫдебни установления.
Дѣлъ IX.
За свободата на събранията и за съставяне дружества.
82. Жителитѣ на българското царство иматъ право да се събиратъ мирно и безъ орѫжие, за да обсѫждатъ всѣкакви въпроси, безъ да искатъ по-напрѣдъ за това дозволение.
Събрания вънъ отъ зданията, подъ открито небо, напълно се подчиняватъ на полицейскитѣ правила.
83. Българскитѣ граждани иматъ право да съставляватъ дружества безъ всѣкакво прѣдварително разрѣшение, стига само цѣльта и срѣдствата на тия дружества да не принасятъ врѣда на държавния и общественъ порядъкъ, на религията и добритѣ нрави.
Дѣлъ X.
Право за подаване прошения.
84. Всѣки български поданикъ има право да подава на надлежнитѣ власти прошения, подписани отъ едно лице, или отъ много лица (колективно).
Учрѣждения, установени по закона, иматъ право да подаватъ прошения чрѣзъ своитѣ прѣдставители.
Глава XIII.
За народното прѣдставителство.
85. Прѣдставителството на българското царство се заключава въ народното събрание, което бива:
1. Обикновено.
2. Велико.
Глава XIV.
За обикновеното народно събрание.
Дѣлъ I.
За състава на обикновеното народно събрание.
86. (Измѣненъ на 11 юлий 1911 г. *12) Обикновеното народно събрание се състои отъ прѣдставители, избрани направо отъ народа, по единъ прѣдставитель на двадесеть хиляди души отъ двата пола.
Прѣдставителитѣ се избиратъ за четири години.
Избиратели сѫ вснчки български граждани, които иматъ възрасть по-горѣ отъ 21 година, и се ползуватъ съ граждански и политически правдини.
Избираеми за прѣдставители сѫ всички български граждани, които се ползуватъ съ граждански и политически правдини и сѫ на възрасть по-горѣ отъ 30 години и да сѫ книжовни (грамотни).
За редътъ на изборитѣ ще се изработи особенъ избирателенъ законъ.
87. Прѣдставителитѣ прѣдставляваъ не само своитѣ избиратели, но и цѣлия народъ. За това тѣ не могатъ да приематъ отъ своитѣ избиратели никакви задължителни за себе инструкции (наставления).
На прѣдставителитѣ се дава пълна свобода да обсѫждатъ нуждитѣ на България, споредъ собственото си убѣждение и съвѣсть.
88. Щомъ се открие заседанието, народното събрание, подъ прѣдседателството на най-стария по годинитѣ изъ помежду членоветѣ си, пристѫпва веднага къмъ избора на прѣдседатель и подпрѣдседатели.
89. Народното събрание избира между своитѣ членове толкозъ секретари, колкото му сѫ потрѣбни за работитѣ.
90. Министритѣ могатъ да се намиратъ въ заседанпята на събранието и да взиматъ участие въ прѣпирнитѣ. Събранието е длъжно да изслушва министритѣ всѣкой пѫть, когато они искатъ дума.
91. Царьтъ може намѣсто министритѣ, или заедно съ нихъ, да назначава особени комисари, за да даватъ на събранието обяснения по внесенитѣ проекти и прѣдложения. Комисаритѣ въ тия случаи иматъ, като министритѣ, правата, които сѫ показани въ прѣдидущия 90 членъ.
92. Събранието може да поканва министритѣ и комисаритѣ да дойдатъ въ заседанието, за да даватъ потрѣбнитѣ свѣдѣния и разяснения. Министритѣ и комисаритѣ сѫ длъжни да дойдатъ въ събранието и да дадатъ лично исканитѣ обяснения. Министритѣ и комисаритѣ, подъ своя отговорность, могатъ да прѣмълчаватъ такива работи, за които, ако се разгласи не у врѣме, може да се поврѣдятъ държавнитѣ интереси.
Дѣлъ II.
За свободата на мнѣнията и за неприкосновеностьта на членоветѣ отъ събранието.
93. Всѣкой членъ на събранието има право да изказва свободно своето мнѣние и да дава гласъ по свое убѣждение и съвѣть.
Никой не може да иска отъ него за изказаното мнѣние смѣтка, или да повдига за това срѣщу него гонение.
94. Правата на прѣдседателя и отговорностьта на членоветѣ отъ събранието за редъ и приличие въ заседанията опрѣдѣляватъ се въ особенъ правилникъ за вѫтръшния редъ на събранието.
95. За сторенитѣ въ заседанието на събранието отъ членоветѣ му погрѣшки и прѣстѫпления, които сѫ прѣдвидени отъ криминалнитѣ закони, виновнитѣ въ това могатъ да бѫдатъ теглени на сѫдъ само по рѣшение на събранието.
96. Членоветѣ на народното събрание, петь деня до отварянето и прѣзъ всичкото врѣме доклѣ траятъ заседанията, не могатъ да бѫдатъ затваряни и сѫдими, освѣнъ въ случаитѣ, когато они се обвиняватъ за прѣстѫпления, за които се налагатъ по криминалния законъ най-тежки наказания. Въ тия случаи за затварянето трѣбва незабавно да се яви на народното събрание, само съ разрѣшението на което може да стане тегленето на сѫдъ.
97. Прѣдставителитѣ не могатъ да бѫдатъ затваряни за дългове петь деня до отварянето и прѣзъ всичкото врѣме доклѣ траятъ заседанията на събранието.
98. Редътъ, по който става замѣстването на умрѣлитѣ или излѣзнали членове на събранието, опрѣдѣлява се по избирателния законъ.
Дѣлъ III.
За публиностьта на заседанията въ народното събрание.
99. Заседанията на народното събрание ставатъ дверемъ отворенимъ.
100. Прѣдседательтъ, министръ, комисарь, а сѫщо и членове на събранието, на брой не по-малко отъ трима, могатъ да прѣдложатъ да не се пущатъ въ заседанието външни лица.
Такова прѣдложение се разглежда дверемъ затворенимъ и се рѣшава отъ присѫствующитѣ членове по вишегласие.
101. Казанитѣ въ чл. 100 рѣшения на събранието прѣдседательтъ обявява дверемъ отворенимъ.
102. Никой съ орѫжие не се пуща въ залата на заседанията, нито въ зданието, дѣто е събранието.
Военни стражи и въобще въорѫжени сили не трѣбва да се турятъ ни при вратитѣ на залата на заседанието, ни въ самото здание, ни близо до зданието, освѣнъ ако събранието по вишегласие само пожелае това.
103. Събранието има своя вѫтрѣшна полиция, която е подчинена на прѣдседателя.
104. Събранието, само си опрѣдѣлява вѫтрѣшния редъ и дѣлопроизводството.
Глава XV.
Какви работи има да върши народното събрание.
105. Народното събрание има:
1) да обсѫжда законопроекти споредъ чл. 44;
2) да обсѫжда прѣдложения за държавни займове, за уголѣмяване, намаляване, или туряне данъци и всѣкакви берии, а сѫщо и за разхвърлянето и за реда на събирането имъ;
3) да опрощава изостанали даждия и всѣкакви недобрани берии, на които прибирането се вижда невъзможно;
4) да обсѫжда ежегодния бюджетъ на приходитѣ и разходитѣ;
5) да прѣглежда смѣткитѣ за разнасяне на сумитѣ, които сѫ назначени по бюджета;
6) да прѣглежда смѣткитѣ на върховната смѣтна палата, която е длъжна да му прѣдставя подробни изложения за изпълнението на бюджета;
7) да подига питания за отговорностьта на министритѣ.
106. Събранието има право да приема всѣкакви прошения и жалби и да ги прѣдава на надлежнитѣ министри.
Нему се прѣдоставя право да назначава изпитателни комисии по управлението.
Министритѣ, като ги запита събранието, длъжни сѫ да даватъ обяснения.
107. Членоветѣ на събранието иматъ право да правятъ на правителството запитвания, а надлежнитѣ министри сѫ длъжни да отговарятъ на тия запитвания.
Глава XVI.
За реда по който се внасятъ и разглеждатъ проектитъ и прѣдложенията.
108. Законодателната инициатива принадлежи на царя и на народното събрание.
109. Законопроектитѣ и прѣдложенията на правителството се внасятъ въ народното събрание, отъ надлежнитѣ министри, по царска заповѣдь. Всѣки прѣдставитель сѫщо може да внесе въ народното събрание законопроектъ или прѣдложение, ако тѣ сѫ подписани отъ една четвъртина отъ присѫтствующитѣ прѣдставители.
110. Всѣкой законопроектъ или прѣдложение, които сѫ внесени въ събранието, могатъ да се взематъ назадъ, ако не е станало още свършено гласоподаване.
111. Народното събрание може да прави въ внесенитѣ проекти измѣнения, допълнения и поправки.
112. Ако правителството не склони на измѣненията, допълненията и поправкитѣ, направени върху законопроекта му, оно може или да си го вземе назадъ, или да го внесе повторно, както е билъ изпърво, съ обяснения и забѣлѣжки, или пъкъ да го внесе съ ония измѣнения и допълнения, които найде за сгодни.
113. Ни единъ законопроектъ, еднажъ отхвърленъ на цѣло отъ събранието, не може да бѫде внесенъ безъ измѣнение въ събранието прѣзъ сѫщата сесия.
Такъвъ проектъ може да бѫде внесенъ въ друга сесия.
114. (Измѣненъ на 15 май 1893 г. *13) Гласоподаването върху влѣзналия въ събранието проектъ, се допуща само въ такъвъ случай, ако се намиратъ въ заседанието повече отъ една третя отъ всичкитѣ прѣдставители.
115. (Измѣненъ на 15 май 1893 г. *14) Членоветѣ на събранието трѣбва да гласоподаватъ лично и явно.
Гласоподаването може да бѫде и тайно, ако това поискатъ не по-малко отъ десеть члена и народното събрание одобри искането имъ.
116. Събранието рѣшава по вишегласие.
117. Ако гласоветѣ се раздѣлятъ на равно, проектътъ или прѣдложението се брои отхвърлено.
118. За всѣкоя наредба, станала въ събранието и прѣдставена на царя, рѣшението царско трѣбва да се даде доклѣ трае сѫщата сесия.
Глава XVII.
За бюджета.
119. Бюджетътъ се прѣдставя на народното събрание за разглеждане ежегодно.
120. Бюджетътъ отъ какъ се приеме отъ народното събрание, прѣдставя се на царя за утвърждение.
121. (Измѣненъ на 11 юлий 1911 г. *15) Народното събрание разглежда проекта на бюджета статия по статия.
122. Кога се случи да не може да се свика събранието, а трѣбва да станатъ разноски, които не могатъ да се оставятъ за послѣ, има сила и дѣйствие бюджетътъ на послѣднята година, подъ отговорность на министритѣ, доклѣ да се одобрятъ нихнитѣ разпореждания отъ народното събрание въ първата сесия, която има да стане.
Глава XVIII.
За държавнитѣ займове.
123. Ни единъ заемъ не може да се направи безъ съгласието на народното събрание.
124. Ако би, не въ периода на заседанията на събранието, да се види, че е нужно да се направи за държавата заемъ, за покриване на извънредни разноски, които не могатъ да се оставятъ за послѣ, то се свиква незабавно народно събрание извънредно.
125. (Измѣненъ на 15 май 1893 г. *16) Ако би за свикването на народното събрание да се посрѣщнатъ важни спънки, то царьтъ, по прѣдставление на министерския съвѣтъ, може да разрѣши заемъ до три милиона лева, съ условие, че той ще се одобри отъ най-близкото народно събрание.
126. (Измѣненъ на 15 май 1893 г. *17) За статии, за които не е билъ отреденъ кредитъ, царьтъ може, по редътъ и въ показанитѣ въ прѣдидущия 125 членъ случаи, да разрѣши разноски отъ паритѣ на хазната: но тия всички разноски не бива да надминаватъ единъ милонъ лева.
Глава XIX.
За свикването на народното събрание.
127. (Измѣненъ на 11 юлий 1911 г. *18) Царьтъ свиква народното събрание редовно всѣка година.
Сесията трае отъ 15 октомврий до 15 декемврий и отъ 15 януарий до 15 мартъ. Но по нѣкои важни работи, събранието може да се свика и извънредно.
128. Мѣстото и, както е рѣчено въ чл. 127, врѣмето на събранието се показватъ въ разпореждането на царя за свикването на събранието
129. Редовнитѣ заседания на събранието може да се продължатъ по взаимно съгласие на царя и народното събрание.
130. Царьтъ отваря и затваря събранието или самъ, или порѫча това на друго лице, което е особно за това упълномощено.
131. Прѣдъ отварянето на събранието вситѣ му членове у едно врѣме, споредъ обрядитѣ на вѣрата си, даватъ тая клетва:
„Кълна се во име единаго Бога да пазя и да браня конституцията и, при извършването на длъжноститѣ си въ това събрание, да имамъ едничко прѣдъ очи
общото благо на народа и на царя, колкото ми стига разумътъ и съвѣстьта. Богъ да ми е на помощь. Аминъ“.
132. Духовнитѣ лица клетва не даватъ, но се обричатъ тържествено да вършатъ всичко по съвѣсть, като иматъ прѣдъ очи само общото благо на държавата и на царя.
133. При отварянето на събранието, въ царското слово се описва положението на държавата и се показватъ проектитѣ и прѣдложенията, които има да бѫдатъ внесени въ събранието за разглеждане.
134. На царското слово събранието прѣдставя царю адресъ за отговоръ.
135. Слѣдъ като свика събранието, царьтъ може да забави срокътъ на неговитѣ заседания, но не за повече отъ два мѣсеца. Ново отлагане прѣзъ сѫщата сесия може да стане само по съгласие на самото събрание.
136. Царьтъ може да разпуща събранието и да назначи нови избори за народни прѣдсетавители.
137. Нови избирания трѣбва да станатъ не по–късно отъ два, а новото събрание трѣбва да бѫде отворено не по-късно отъ четири мѣсеца, слѣдъ разпущането на прѣжното народно събрание.
138. Членоветѣ на народното събрание не могатъ да се събиратъ на сесия, безъ да бѫдатъ свикани отъ царя; сѫщо тѣ не могатъ да се събиратъ на заседания, слѣдъ като се отложи, затвори или разпущи събранието.
139. (Измѣненъ на 15 май 1893 г. *19) Всичкитѣ прѣдставители получаватъ дневни пари, а пꙗтни получаватъ само тия, които живѣять не въ сѫщото мѣсто, дѣто заседава народното събрание.
Глава XX.
За великото народно събрание.
Дѣлъ I.
Какво има да върши великото народно събрание.
140. Великото народно събрание се свиква отъ царя, или отъ регентството, или отъ министерския съвѣтъ.
141. (Измѣненъ на 15 май 1893 г. *20) Царьтъ свиква великото народно събрание:
1) за да обсѫжда въпроси за отстѫпване или размѣняване на нѣкоя часть отъ територията на царството;
2) да се произнесе по случая, прѣдвиденъ въ чл. 7 отъ конституцията;
3) за да измѣни или прѣгледа конституцията.
Рѣшението на тия прѣдмети изисква вишегласието на двѣ третини отъ вситѣ членове на събранието.
142. Великото народно събрание може да бѫде свикано отъ регентството само за да обсѫди въпроси за отстѫпване или размѣняване на нѣкоя часть отъ територията на царството.
Тия въпроси се рѣшаватъ по вишегласие отъ членоветѣ, които сѫ въ събранието.
143. Министерскиятъ съвѣтъ свиква великото народно събрание:
1) за избиране новъ царь, въ случай, ако би царуващия царь да се помине, безъ да остави подирѣ си наслѣдникъ. Избирането става по вишегласие на двѣ третини отъ членоветѣ, които сѫ въ събранието;
2) за избиране регенти, когато наслѣдникътъ на прѣстола е непълновръстенъ.
Избирането става по вишегласие на членоветѣ, които сѫ въ събранието.
Дѣлъ II.
За състава на великото народно събрание.
144. (Измъненъ на 15 май 1893 г. *21) Великото народно събрание се съставя отъ прѣдетавители, избрани направо отъ народа. Числото на тия прѣдставители е равно на двойното число членове отъ обикновеното народно събрание, като се взематъ по двама прѣдставители отъ всѣки двадесеть хиляди жители отъ двата пола.
За реда на изборитѣ ще се издаде особенъ избирателенъ законъ.
145. Прѣдседатель, подпрѣдседатели и потрѣбното число секретари се избиратъ отъ самото събрание измежду членоветѣ му. А прѣди избирането имъ прѣдседателствува най–стария по годинитѣ измежду членоветѣ на събранието.
146. Великото народно събрание има да разглежда само ония работи (141—143), заради който по конституцията то е било свикано и разпуща се, щомъ се свърши рѣшението имъ.
147. Къмъ великото народно събрание се отнасятъ и членове 87, 90, 92, 93—104, 114, 115, 131 и 132 отъ тая конституция.
Глава XXI.
За върховнитѣ правитествени уредби: за министерския съвѣтъ и министерствата.
148. Върховнитѣ правителствени уредби сѫ:
1) министерския съвѣтъ;
2) министерствата.
149. Изпълнителната власть, подъ върховния надзоръ и раководство на царя (чл. 12) принадлежи на министритѣ и на тѣхния съвѣтъ.
150. Министерскиятъ съвѣтъ състои отъ всичкитѣ министри. Единъ отъ тѣхъ, по изборъ на царя, назначава се за прѣдседатель на съвѣта.
151. Освѣнъ общитѣ длъжности въ обикновено врѣме, на министерския съвѣтъ въ нѣкои долуспоменати случаи се присвояватъ тия права и длъжности:
1) кога се случи да се помине царьтъ безъ наслѣдникъ, министерскиятъ съвѣтъ поема управлението на царството и вѫтрѣ въ единъ мѣсецъ свиква великото народно събрание за избиране новъ царь;
2) министерскиятъ съвѣтъ поема управлението на царството и тогава, когато царьтъ при смъртьта си не отреди регентство. Великото народно събрание, за избиране регенти, трѣбва да бѫде свикано такожде вѫтрѣ въ единъ мѣсецъ (т. 1);
3) ако, подиръ смъртьта на царя, овдовѣлата царица остане непраздна, то, доклѣ тя роди, управлението на царството принадлежи на министерския съвѣтъ;
4) ако би да се помине нѣкой отъ регентитѣ, то министерския съвѣтъ свиква велико народно събрание, за да избере новъ регентъ на мѣсто починалия, по опрѣдѣления редъ въ т. 2;
5) министерскиятъ съвѣтъ въ ония случаи, що се споменуватъ въ точка 1—4 отъ тоя членъ, като поемва управлението на царството, обявява за това съ прокламация на народа;
6) доклѣ министерския съвѣтъ управлява царството, онъ не може да мѣнява министритѣ;
7) членоветѣ отъ министерския съвѣтъ, когато врѣменно управляватъ царството, добиватъ само министерската си заплата.
152. Министритѣ се назначаватъ и уволняватъ отъ царя.
153. Министритѣ сѫ отговорни прѣдъ царя и народното събрание съвокупно за всичкитѣ общи мѣрки, които тѣ взематъ, и лично всѣкой единъ за всичко, което е той извършилъ по управлението на повѣрената нему часть.
154. Всѣкой официаленъ актъ, какъвто и да е, като се подпише отъ царя, трѣбва да бѫде такожде подписанъ или отъ всичкитѣ министри, или само отъ надлежния министръ.
155. Народното събрание може да прѣдава министритѣ на сѫдъ за измѣна на отечеството или на царя, за нарушение на конституцията, за прѣдателство или нѣкаква врѣда, причинена на царството за лична полза.
156. Прѣдложенията за прѣдаване министръ на сѫдъ трѣбва да ставатъ писмено и да съдържатъ едно по едно всичкитѣ обвинения, и да сѫ подписани най–малко отъ една четвъртина отъ членоветѣ на народното събрание.
157. За да се прѣдаде министръ на сѫдъ, изискватъ се гласоветѣ на двѣ третини отъ присѫтствующитѣ членове.
158. Министритѣ се сѫдятъ отъ особенъ държавенъ сѫдъ, на който съставътъ ще бѫде опрѣдѣленъ по особенъ законъ.
159. Царьтъ не може да опрости единъ обвиненъ министръ безъ съгласието на народното събрание.
160. Изпълнението на законитѣ се порѫчва на върховни управителни наредби, които се наричатъ министерства.
161. (Измѣненъ на 11 юлий 1911 г. *22) Министерствата сѫ десеть:
1) Министерство на Външнитѣ Работи и на Изповѣданията;
2) Министерство на Вѫтрѣшнитѣ Работи и Народното Здраве;
3) Министерство на Народното Просвѣщение;
4) Министерство на Финанситѣ;
5) Министерство на Правосѫдието;
6) Министерство на Войната;
7) Министерство на Търговията, Промишленостьта и Труда;
8) Министерство на Земледѣлието и Държавнитѣ Имоти;
9) Министерство на Общественитѣ Сгради, Пѫтищата и Благоустройството, и
10) Министерство на Желѣзницитѣ, Пощитѣ и Телеграфитѣ.
162. На чело на всѣко едно министерство намира се министръ.
163. Царьтъ има право да назначава лица на всичкитѣ правителствени длъжности.
164. Всѣко едно длъжностно лице дава клетва, че ще е вѣрно на царя и конституцията.
165. Всѣко длъжностно лице отговаря за своитѣ дѣйствия по службата си.
166. Длъжностнитѣ лица, които сѫ назначени на служба отъ правителството, иматъ право да добиватъ пенсия, основата и количеството на която ще бѫде опрѣдѣлена по особенъ законъ.
Глава XXII.
За начина, по който може да се измѣнява и прѣглежда конституцията.
167. Прѣдложения за измѣнение или прѣглеждане конституцията ставатъ по сѫщия начинъ, който е нареденъ и за издаване законитѣ (ср. чл. 108 и 109).
168. Рѣченитѣ въ горния 167 чл. прѣдложения се считатъ приети, ако за тѣхъ подадатъ гласъ повече отъ двѣ третини отъ всичкитѣ членове на народното събрание.
169. За разглеждане рѣченитѣ въ чл. 167 прѣдложения свиква се велико народно събрание, което, по вишегласие на двѣтѣ третини отъ всичкитѣ членове на събранието, рѣшава въпроси, които се отнасятъ до измѣнението и прѣглеждането на конституцията.
————————
*1 Стар. чл. 6. (Измѣненъ на 15 май 1893 год.) Българскиятъ князъ и прѣстолонаслѣдникътъ му носятъ титлата Царско Височество.
*2 Стар. чл. 17. Князътъ е прѣдставитель на княжеството въ всичкитѣ му сношения съ иностраннитъ държави. Отъ негово име и съ пълномощие отъ народното събрание се свързватъ съ правителствата на съседнитѣ държави особни сговори за работи по управлението на княжеството, за които се изисква участието и съдѣйствието на тия правителства.
*3 Стар. чл. 19. Князътъ е длъженъ да се намира постоянно въ княжеството. Ако на врѣме излазя изъ него, той си назначава намѣстникъ, който, доклѣ отсѫствува князътъ, ще има правдини и длъжности, опрѣдѣлени съ особенъ законъ. За излизането си изъ княжеството и за назначаването намѣстника си, князътъ обявява народу чрѣзъ прокламация.
*4 Стар. чл. 24. Княжеското достоинство е наслѣдствено въ мѫжката низходяща права линия на първия избранъ князъ. За наслѣдството ще се изработи особенъ законъ.
*5 Стар. чл. 35. Народното събрание опрѣдѣлява за обдържане на княза и на неговия дворъ шестстотинъ хиляди франка на година.
Това количество не може да бѫде нито уголѣмено безъ съгласието на народното събрание, нито намалено безъ съизволението на княза.
*6 Стар. чл. 38. (Измѣненъ на 15 май 1893 год.) Българскиятъ князъ не може да изповѣдва никаква друга вѣра, освѣнъ православната. Само князътъ, който по изборъ е стѫпилъ на българския прѣстолъ, ако принадлежи къмъ нѣкое друго християнско изповѣдание, както той, така и първия прѣстолонаслѣдникъ, може да си останатъ въ него.
*7 Стар. чл. 55. Чужденци могатъ да приематъ българско поданство, като утвърди това народното събрание.
*8 Стар. ча. 58. Титли за благородство и други отличия, сѫщо и ордени, не могатъ да сѫжществуватъ въ българското княжество.
*9 Стар. чл. 59. На княза се прѣдоставя да отреди единъ знакъ за дѣйствително отличие въ врѣме на война и само за военни лица.
*10 Стар. чл. 72. По работи криминални, военни лица се сѫдятъ отъ военни сѫдилища само тогава, когато се намѣрватъ на дѣйствителна служба.
*11 Стар. чл. 16. Ако би се появили нѣкои събития, които би могли да нарушатъ обществената безопасность, то князътъ може да спре въ цѣлото княжество, или въ отдѣлни мѣста, дѣйствието на 73 и 74 членове, но задължава се да внася такива свои разпореждания за подтвърждение въ първото народно събрание.
*12 Старата ал. 1 на чл. 86. (Измѣнена на 15 май 1893 год.) Обикновеното народно събрание се състои отъ прѣдставители, избрани направо отъ народа, по единъ прѣдставитель на двадесеть хиляди души отъ дната пола. Прѣдставителитѣ се избиратъ за петь години.
*13 Стар. чл. 114. Гласоподаването върху влѣзналий за разглеждане въ събранието проектъ или прѣдложение допуща се само въ такъвъ случай, ако се намиратъ въ заседанието повече отъ половината на вситѣ членове.
*14 Стар. чл. 115. Членоветѣ на събранието трѣбва да гласоподаватъ лично, явно и устно. Гласоподаването може да бѫде и тайно, ако това поискатъ не по-малко отъ десеть члена.
*15 Стар. чл. 121. Народното събрание разглежда проекта на бюджета статия по статия, и, ако измѣни или отмахне нѣкоя отъ нихъ, излага причинитѣ, които го каратъ да направи това.
*16 Стар. чл. 125. Ако би за свикването на народното събрание да се посрѣщнатъ важни спънки, то князътъ, по прѣдставление на министерски съвѣтъ, може да разрѣши заемъ до единъ милионъ франка, съ условие, че той ще се одобри отъ най-близкото народно събрание.
*17 Стар. чл. 126. За статии, за които не е билъ отреденъ кредитъ, князътъ може, по редътъ и въ показанитѣ въ прѣдидущия 125 членъ случаи, да разрѣши разноски отъ паритѣ на хазната, но тия всички разноски небива да надминаватъ триста хиляди франка.
*18 Стар. чл. 127. Князътъ свиква народното събрание редовно всѣка година. Сесията трае отъ 15 октомврий до 15 декемврий. Но по нѣкои важни работи, събранието може да се свика и извънредно.
*19 Стар. чл. 139. Членове на народното събрание, които живѣятъ не въ сѫщото мѣсто, дѣто заседава събранието, получаватъ както наднични пари, така и всички пѫтни разноски за отиване и връщане. Колко ще бѫдатъ разноскитѣ, това ще се опрѣдѣли по особенъ законъ.
*20 Стар. чл. 141. Князътъ свиква великото народно събрание:
1) за да обсѫжда въпроси за отстѫпване или размѣняване на нѣкоя часть отъ територията на княжеството.
Тия въпроси се рѣшаватъ по вишегласие отъ членоветѣ, които сѫ въ събранието;
2) за да измѣни или прѣгледа конституцията. Рѣшението на тия прѣдмети изисква вишегласието на двѣ третини отъ всичкитѣ членове на събранието.
*21 Стар. чл. 144. Великото народно събрание се съставя отъ прѣдставители, избрани направо отъ народа. Числото на тия прѣдставители е равно на двойното число членове на обикновеното народно събрание, като се взематъ по двама прѣдставители отъ всѣки десеть хиляди жители отъ двата пола. За реда на изборитѣ ще се издаде особенъ избирателенъ законъ.
*22 Стар. чл. 161. (Измѣненъ на 15 май 1893 год.) Министерства има осемь:
1) Министерство на Външнитѣ Работи и на Изповѣданията;
2) Министерство на Вѫтрѣшнитѣ Работи;
3) Министерство на Народното Просвѣщение;
4) Министерство на Финанситѣ;
5) Министерство на Правосѫдието;
6) Военно Министерство;
7) Министерство на Търговията и Земледѣлието;
8) Министерство на Общественитѣ Стради, Пѫтищата и Съобщенията.
———————
Държавна печатница, София, 1911